<![CDATA[P.S. Don't Read This

Вървях сама в нощта, по тъмната улица. Сянката ми бе единственото нещо, което ме следваше. Вървях, без посока, без цел. Стъпките ми отекваха по асфалта, а звукът от тях отмерваше минутите. Звездите се показваха една след друга, очертавайки небесен път, пътят, по който мечтаех да вървя - без посока, без цел. Вървях така дълго, а стъпките ми отмерваха минутите, часовете, годините. Пътят ме отведе до реката, до брега, до боровата гора. Вървях по него и мислех, че никога няма да се спра, мислех, че обичам пътя повече от всичко и от всички. Там бях щастлива, там бях спонтанна, изпълнена с живот, цяла. Пътят беше моят дом, моята опора. На пътя израснах, там открих себе си, на пътя срещнах и теб. И ти обичаше пътя, но с годините, беше забравил защо. Не помнеше тръпката от това да си на ново място всеки ден, всяка минута. Припомних ти как се живее, а в замяна ти ми разказа за живота си преди да тръгнеш по пътя. Живот, който не познавах, живот, който не желаех, преди да те срещна. Разказа ми за един дру свят, свят, в който хората са половини, имащи нужда от други хора, за да оцелеят. Присмях ти се тогава, присмях се на нуждата да си с някого, нещо, което беше непонятно за мен. Погрешно разбрах защо си избягал от това място и защо си избрал пътя. Не можех да си представя да живея, като половина от едно цяло. Та нали аз бях цяла, свободна, там на пътя - моят дом. Докато не се появи ти, с твоята меланхолия. Ти остана с мен, помогнах ти да се научиш как се живее както аз живеех. Научих те да си спонтанен, да обичаш пътя, така както аз го обичах. Помогнах ти, докато ти жадно поглъщаше силата ми, а аз несъзнателно попивах меланхолията ти. Забравих да отброявам дните, когато бях с теб. Забравих, че трябва да съм там, на пътя. Преди не се спирах при всеки град. А сега оставах за ден, два. Докато дните не станаха седмици, седмиците - месеци, а месеците - години. Вчера пристигнахме в този град. Поредната спирка, последната спирка, преди пътешествието, което бяхме планирали заедно. Оставих се да ме убедиш, че пътят без посока, не е път. Планирахме заедно накъде да вървим, затова, когато се събудих тази сутрин, се учудих, като видях, че теб те няма. Намерих писмото, разбира се. "Не мога да живея повече на пътя." - пишеше ти. "Благодаря ти, че ми припомни как се живее, че ме научи как да бъда отново цял. Пътят никога не е бил мой дом, трябва да се върна там, където принадлежа. Знам, че ти обичаш пътя и не би могла да живееш по друг начин. Пътят е твоят дом. Затова тръгвам без теб. Прости ми." Пътят е моят дом. Тази мисъл остана дълго с мен. Припомних си първия път, когато те срещнах. Открих те там, на пътя, а ти се вкопчи в мен, в силата ми. Сега разбрах, че не си избягал, защото си искал да си на пътя, а защото си търсил начин, да станеш цял отново, преди да се върнеш в своя дом. Пътят беше моят дом и аз те приютих, дадох ти всичко, което имах. Научих се да деля живота си с теб. Преди време ти ми разказа за непознат на мене свят, в който хората живееха, като половини, а аз се присмях. Но сега, когато ти си тръгна - цял, щастлив, свободен, аз останах тук, на пътя - празна, самотна, една половина, от цялото, копие на хората, които ти описваше. Ти си тръгна, прибра се в своя дом, където можеш да живееш сам, щастлив, а мен ме остави на пътя, да търся себе си отново. Пътят беше моят дом, докато не срещнах теб. Отдадох ти се, а ти открадна от мен свободата ми, открадна волната ми половина, спонтанността ми и си тръгна с тях. А аз продължих без теб по пътя - самотна, вървейки с цел да открия себе си отново. Продължих сама, а меланхолията следваше сянката ми по пътя, който бяхме начертали двамата.